Надали има някой в България, който да не е виждал или поне чувал за лова със соколи. Това ловно изкуство е било практикувано у нас още в дълбока древност, но днес за него знаем от откъслечните исторически бележки и от заниманията на чуждестранните соколари. От страна с традиции в соколарството, за съжаление днес България е обърнала гръб на този атрактивен, алтернативен лов (както между впрочем и на други национални и полезни дейности). Нашите предци ловували не само с познатите ни оръжия: копие, лък (небезизвестният български сложносъставен рефлексен лък, упоменат в книгата „Българинът и лова” на популярни, в ловните и екологични среди Райчо Гънчев, председател на ГОБ „Бран” и прабългарска младежка школа „Бага-тур”.), аркан (ласо), хрътки, но и с грабливи птици.
Ако през античността царската птица е орелът, то европейското Средновековие превръща сокола в атрибут на аристокрацията. Ловът със соколи е пренесен на стария континент от азиатските номади и се вплита в ежедневието на европейските дворове.
По това време ловът със соколи бил най-любимото развлечение почти на всички царски особи, боляри и духовници. Едно от доказателствата за това бил и фактът, че владетелите влизали със своите хищници в църкви по време на богослужение, освен това птиците били хранени в манастири (има се предвид католическите църкви и духовници). Така пернатите били наречени Hierofalco – свещени (благородни) соколи.

Детайл от плоча на саркофаг – Самоиловата църква на Св. Ахил в Преспанско, 986-990 г.

В България соколарството се практикува от древността до късните години на османското робство. Прабългарите пренасят по нашите земи този обичай за ловуване. Има данни обаче, че още в І-ви век от н.е., през 75 година, и старите тракийци ловували с обучени соколи по долината на река Марица. По време на Средните векове соколарството добило национален характер и било практикувано и през Възраждането.
Според историка д-р Емануел Мутафов, ловът не бил занимание за земеделеца, предпочитал се от аристократите, а по-късно и от скотовъдците. Не случайно по време на турското робство и след изчезването на българската държавна традиция, ловът със соколи станал занимание на османците.
В Османската империя отглеждането и обучението на грабливи птици за ловните развлечения на султана и управляващата класа ангажирало труда на една категория население със специален статут, т.нар. соколари и ястребари. Като соколари се предпочитали етническите българи (християни или мюсюлмани), защото носели устойчиви традиции в отглеждането и обучението на грабливите птици. Заради своята вярна служба и особените си задължения соколарите били привилегировани – по-свободни в сравнение с останалите християни, не плащали данъци, носели оръжие и получавали добро заплащане. По тези причини в българския фолклор образът на соколаря е като за „юнак над юнаците” с огромен авторитет в обществото.

     В изследванията „Соколарството в Никополски и Видински санджак през ХV-ХVІ век”,  (1982) и „Соколарството в Северна България през ХV-ХVІ век” (1978) авторът Бистра Цветкова описва, как соколарството в Османската империя било организирано на военни начала под ръководството на върховния началник на султанския лов (mir-i sikar). Имало две основни групи: първата се занимавала с отглеждане и обучението на ловни соколи и ястреби на заплата в султанския двор. Втората група била съставена от соколари, които служели само срещу известни данъчни облекчения или в замяна на службата си получавали в провинцията малки, освободени от данъци стопанства, наречени ленни владения или още със славянското име „бащина”."Четвърти села или лица били задължени срещу известни свободи и права да дават вместо данък на султана и везирите по един или няколко сокола, обучени за лов. Тия привилегированици носели името соколари."

Най-популярното наименование на българските соколари е доганджии – тези, които се занимавали със соколи и крагуяри (още карагуяри или атмаджаджии) – те се грижели за ястребите. Доганджиите (от персийски „баздар”) се делели на различни групи, в зависимост от задълженията, които изпълнявали и от вида на соколите, с които се занимавали: доганджии, шахинджии, чакърджии, балабанджии, занимаващи сe със соколи, респ. от видовете „доган”, „шахин” (сокол скитник), „чакър” и „балабан” (ловен сокол); имало и соколари, които боравели с други два вида, отбелязани в източниците – т.нар. sayfi (или seyfi) и esperi (или espri). Ловците, гледачите и обучаващите ястреби били познати само под едно име – „атмаджаджии”.
В зависимост от съпътстващите лова дейности се обособили и други категории соколари. „Юваджии”, „явруджии”, „каяджии”-шахинджии, „тюлекчии“, „дедебан” наричали в източниците онези, които били натоварени с най-тежките задължения – да откриват гнездата на соколи и ястреби в мъчно достъпни планини и гористи места, да ги охраняват неотлъчно и грижливо, докато малките птици сменят перата си и станат годни да летят. През периода на опазването и отглеждането на малките птици на местата около гнездата строго се забранявал достъпа на лица без официално регламентиран статут от категорията на соколарите и ястребарите. Отделни категории били т.нар. ”пренасящи” ловните птици (“gutoreci”) и „гледачи” на тези птици (“gurenci” или “gurencehanci”). С имената “sayad”, “tuzakci” и ”zaganozci” пък били наречени самите ловци, които хващали грабливите птици чрез различни ловни съоръжения: гюмета, калани и пр. и доставяли тези птици за ловно обучение в султанския двор. Немалка част от соколарите получавали освободен от данъци местности – ниви, лозя, плодни дървета и др. Соколарите и ястребарите били освободени от „извънредните и тежки” данъци: от поголовния данък за немюсюлманите (джизие) и поземлено-личния данък (испенче). Ето една интересна подробност, запазена за селяните от Костенец. Дълги години те се ползвали с привилегията да не плащат никакви други данъци, освен задължението да доставят всяка пролет по един чифт соколи за двореца на султана; при това се радвали и на политически права, наравно с господстващото племе. В това балканско село имало две класи: доганджии и раети (рая – подчинен роб). Първите били старите жители на селото, ползващи се с милостите на султаните; те били първенците и най-заможните между селяните; вторите били пришълци и едновременно ратаи на доганджиите. С подобни на костенчани привилегии са се ползвали и много други наши паланки и селца, всичкият данък на които се изплащал само с няколко дресирани сокола или с чифт чистокръвни палаши (загар), давани на спахиите. Ежегодно, в определено време, соколарите и ястребарите се явявали заедно с преките си началници в Цариград и предавали ловните птици в султанския двор на своите аги. През годините, когато не успявали, по една или друга причина, да изпълнят това си задължение, те заплащали като възмездие значителната такса „мюрде беха” (стойността на умрялото, т.е. като че ли птицата е умряла) – 150 акчета за мюсюлмани и 300 акчета за немюсюлмани. За сравнение – за две овце или две свини се плащал данък по едно акче. Върховната власт се погрижила да утвърди институцията като и придаде потомствен характер. Синовете, братята, братовите синове и внуците от соколарските фамилии продължавали потомствената традиция. Те били наричани с термина „синове на доганджии, чакърджии, шахинджии, атмаджаджии”. Потомственият принцип до такава степен бил съблюдаван, че нееднократно в законите и разпоредбите срещаме текстове, забраняващи да бъдат считани за соколари лица, които не били потомствени соколари, а били рая, дори и да били назначени на соколарска служба със султански берат. Макар и все още не поели изцяло задълженията на родствениците си, синовете и внуците на доганджии  и атмаджаджии се ползвали от по-специален статут. С течение на времето се обособили соколарски райони, където цели столетия се запазили соколарски семейства и родове. Най-пълни сведения за доганджиите и атмаджаджиите съдържа регистър от Румелия за периода от ХV в. В него бащинниците и обикновените соколари и ястребари са регистрирани в доганджийски дефтер от 1564-1565 г, съхраняван в Общинската библиотека на Цариград. Според него между районите, където основно се отглеждали и обучавали соколи и ястреби, наред с Тракия и Беломорието, са и някои краища в Никополски и Видински санджак. В тези райони били регистрирани близо 642 соколари (Никопол) и 708 души (Видин). Едва ли е случайно толкова масово участие на населението от територията на някогашното Видинско царство на Иван Срацимир в соколарската институция. Очевидно е, че тук и преди е имало развито соколарство. Както и на други места – турците са запазили съществуващите отпреди завоеванието порядки. Особено показателен е примерът със село Балабан (Свещари, Разградски окръг), което носи името на основателя си – доганджия, син на Мумджу, чиито четирима сина са регистрирани като соколари от същото село. Село Соколаре (Врачански окръг) също е едно от многото селища, възникнали заради соколарството.

Соколарството съществувало най-вече в Източна Тракия, Беломорието, южната част на Вардарска Македония и Северозападна България. То е било застъпено и в редица области на Северна и Североизточна България. За това на каква почит били соколите при турците, свидетелстват и исторически бележки за турския султан Баязид І (чиято майка между впрочем била българка). След загубена битка с турците при нашия крайдунавски град Никопол през 1396 г, френският крал Карл VІ откупил своите маршали де Бусико и де ла Тремойл, изпращайки на Баязид норвежки северни соколи. Друга случка разказва, че след същата битка, в която победил маджарите и техните съюзници, Баязид пленил и много болярски синове, между които и Наварския дук. Предложили му голямо количество злато, за да ги освободи, но той отказал. Когато обаче Бурганският дук, баща на дука на Навария, му изпратил 12 дресирани за лов бели соколи, Баязид веднага освободил всички пленници.
През ХVІІІ-ХІХ в. полувоеннизираните и състоятелни доганджии се превърнали в двигателна сила за революционните процеси, като излизали в гората и основавали хайдушки чети. С това те допринесли за борбата срещу иноверното владичество.
В началото на 20 век соколарството било на голяма почит само между мюсюлманското население в Делиормана – главно Шуменско и Добруджа – Силистренско. В тези райони имало много села, в които мюсюлманите отивали на лов за яребици и зайци с обучени соколи скитници. Очевидци твърдели, че надали един страстен ловец би изпитал по-голямо удоволствие от това, да присъства на лов за яребици със соколи. „Щом се дигне ятото, соколът се спуска веднага по него и като го настигне, издига се вертикално нагоре и с полусвити крила се спуща с бързината на мълния върху жертвата си и я сграбчва със силните си нокти или я парализира със силни удари на крилата си. Един добър сокол може да хване две до три яребици в ято, и то само в рамките на няколко секунди”, четем в записки от този период.
В началото на миналия век соколарството било практикувано и от татарите у нас, както и в районите около Солунско и Охридско.

...............

Човек с практикувал тази дейност от зората на развитието си. Проучването на археологическия остеологичен материал показва, че повсеместно предпочитани за ловуване са били тур, елен, сърна, дива свиня. Убивани са също, но в по-редки случаи вълк, мечка, лисица, заек и някои други дребни гризачи. Като имаме предвид, че са преследвани и убивани предимно едри животни, е логично да предположим, че ловът е упражняван от трайно сформирани ловни групи във всяко селище. Те по всяка вероятност са били изключени от другите ежедневни дейности и са имали като основно задължение снабдяването на общините с определено количество месна храна и други видове животински продукти - кожи, рога, кости, птичи пера и т.н.
Когато говорим за практикуването на лова като колективна дейност, е добре да се спрем на въпроса за използваните от ловците оръжия и прилаганите начини на лов. Видовете предмети, които могат да бъдат квалифицирани специално като ловни, са твърде малко. В научната литература се говори за костни върхове за стрели и копия, кремъчни върхове за копия, тежести за прашки и бойни топки. Всичките изброени видове "ловни" оръжия не изглеждат достатъчно внушителни или продуктивни при преследване и убиване на дивеч. Едва ли един тур би пострадал от ловна атака с изброените по-горе предмети. Най-вероятно широко е било практикувано ловуване при употреба на капани и мрежи. Доубиването, одирането на кожите и разчленяването на труповете е ставало с всички подръчни и възможни оръдия на труда и оръжия. Този начин е давал възможност за добиване на значителни количества месна храна и животински продукти - кожи, козина и вълна, мазнини, кости като суровина, пера от птици и др.
Във връзка с разглежданата от нас тема е от важно значение да пресметнем какво количество работна ръка е било ангажирано в тази дейност, като помним, че тя е била ежедневна. Днес изглежда съвсем правдоподобно, че групите ловци едва ли са включвали в състава си повече от 15 души. Това са били хората, които добре са познавали пътищата на животните, залагали са капани и закрепяли мрежи. Те са били и тези, които са подгонвали плячката към желаните места.
Количествата храна, които са били в състояние да доставят ловните групи, е била от съществено значение. Ако приемем, че едно диво говедо е тежало средно 800 кг, един елен – 120 кг, една сърна – 40 кг, а една дива свиня – 100 кг и ако предположим, че поне два пъти в месеца са убивали по един екземпляр само от изброените животни, то порционът на 150 обитатели на средно голямо селище би изглеждал доста богат. Истина е, че при практикуването на лова е съществувала голяма доза несигурност както за възможността ловците да се върнат без улов, така и за самата им сигурност. Но рискът сигурно не е бил по-голям от същия при практикуването на други дейности. Във всеки случай ангажираността на бройката хора в ловна дейност е била несравнимо по-малка от тази в земеделието, а крайният резултат е бил по-сигурен и доставящ значително по-обилно количество храна.

Когато говорим за лова като обществена дейност, трябва да споменем и друга негова разновидност – ритуалният лов. Сведения за него имаме още от времето на старокаменната епоха. Изписването на пищни ловни фрески в храмовете на Чатал Хююк показват, че ритуалното ловуване с мрежи, соколи и др. е било от съществена важност още през новокаменната епоха. По-късно ще се спрем по-подробно на ритуалния характер на лова.
Сега само ще споменем, че през втората половина на каменно-медната епоха ритуалният лов се е практикувал предимно за птици и риптилии и само в определени случаи за избрани екземпляри от други фаунистични видове - елени, лъвове, леопарди, мечки и т.н. Различни са били и участниците в този вид лов. Най-често това трябва да са жреците или натоварени от тях лица. Предметът на тяхната дейност едва ли е имал голямо значение за изхранване на населението в неговия материален смисъл, но е бил от особено значение за задоволяване на духовните потребности.

......................................

Селището Чатал Хююк, което се намира на около 50 км. югоизточно от Коня в южните части на Централна Анатолия (Анадолското плато в днешна Турция), е един от най-забележителните примери за неолитна цивилизация, открити до този момент. Смята се, че този голям неолитен град с площ над 20 хектара - редица изследователи, включително и откривателят му Джеймс Мелларт, са го определили като град - е имал население от около 7000 души. Основан преди повече от 8000 години, Чатал Хююк изглежда е процъфтявал в продължение на едно хилядолетие или дори повече. За момента това е най-голямото известно селище от новокаменната епоха. Особено забележителен е фактът, че най-големият град от каменната епоха се отнася към самото начало на неолита, а не към финалните му фази, когато би се очаквало да се появи, стига да се придържаме към простата схема на прогреса. Поразителната природа на обекта кара Мелаарт да възкликне, че "неолитната цивилизация на Чатал Хююк е нещо уникално в дългата история на човешките усилия - връзка между ранните ловци от късния палеолит и новия ред на производство на храни, който стои в основата на цялата ни цивилизация". След това добавя: "откритата в Чатал Хююк неолитна цивилизация сияе като свръхнова на фона на иначе твърде сумрачната галактика на съвременните й земеделски култури."

Сега Ви представяме едно кратко, но интересно изложение на Антропогеографски проучвания от Гунчо Ст. Гунчев през далечната 1933 г.

Прекалената страст  към лова със соколи е ускорила, може би, падането на бившата столица Средец, а сега София, под турско робство.

София, като силна и добре укрепена крепост, е издържала с успех всички обсади и пристъпи на неприятелските войски. Тя пада под турско робство през 1382 г., като е превзета с хитрост. Това е известно по турски сведения, датиращи отчасти от това време. Дълго време Янук-бан отбранявал от турците града Средец, обсаждан от Лала Шахин. За да излъжат българите, че уж обсадата е вдигната, турците се престорили, че отстъпват към Ихтиман. Управителят и Янука (Янко или Иван, Янук-бан) бил страстен ловец със соколи. При него се цанил на работа потурнака (помохаменданчен българин) Узундже Сондек  и станал главен соколар. Той нарочно постъпил при него на служба чрез хитрост. Подмамен от подкупния си соколар, Янук-бан излязъл на лов при с. Лозен към гъстите гори в планините между Самоков и Ихтиман. Там бил предаден, пленен и погубен от издайнически повиканите турци. След това софиянци се предават доброволно (Д.Ихчиев, 1906 г., стр. 96).

Лала Шахин паша заповядал изрично на заместника си, Индже-Балабан бей, османските войски, които били оставени да наблюдават пограничните постове около Ихтиманско и Самоковско, близо при Капулу Дербенд (Траянови врата), да бъдат постоянно усилвани, да правят бегли нападения в Софийската котловина и да не оставят на мира и спокойствие християнското население, което живеело в София (Д.Ихчиев, 1906 г., стр. 94). Лесно е паднал след това самия град. След като пада София (Средец), под турска власт пада и цялото Софийско поле с околните покрайнини. Едно от предположенията за произхода на Янук-бан е, че това е бил самият Цар Иван Шишман.

Още един любопитен факт, който е написан от Д. Йоцов в сайта www.visit.vratza.com, за културно-политическата история на Враца - 1943 г.

Представяме Ви откъс от тази статия.

......Към края на осемнадесетото столетие, при едно пътуване на Садразамина из северна България, турският върховен сановник узнал за съществуването във Враца на знатните родове на Факлийците и Черешарите, познати като ловци на соколи и като войнствени хора. Потомци от тия родове са ядрата на войниганите и привилегированите поданици на Султана. Султаните Хамид I и Селим III дали грамота на тия родове, които придобили титлата войнигани и ловци на соколи за султанския сарай. ....

А сега искаме да Ви запознаем с още един труд, дело на небезизвестния сред Соколарските и екологични среди учен, ст.н.с. д-р Златозар Боев, който работи върху областта на палеоорнитологията и орнитоархеологията

Трудът на ст.н.с.д-р Боев се казва “Соколарството в България” и запознава читателя с един интересен поглед назад в историята на България и Соколарството.

Разбира се, бих искал да вмъкна, че като незапознат със соколарската материя и пристрастен към “зелената идея”, г-н Боев в този си свой труд споделя някои спорни, неточни и моделирани мисли, относно специфичното влияние на човека върху местната орнитофауна, стойностите на използваните птиците, които далеч не са като цитираните от него и др., но все пак ние не сметнахме за нужно да редактираме нищо от написаното от него, защото като цяло, въпреки непознаването на детайлите в Соколарството, той внася не малка светлина относно влиянието на Соколарството и древният му характер. А такъв един принос, въпреки пристрастността си, не бива да остава незабелязан.

Соколарството, или ловът с обучени дневни грабливи птици – соколи, ястреби (ястребарство), орли и др., е своеобразен начин на ловуване и като поминък на населението има специфично влияние върху местната орнитофауна. То се изразява главно по два начина: 1) в намаляване на числеността на локалните популации на дневните грабливи птици, което впоследствие води до нарушаване на структурата на хранителните пирамиди, и 2) в намаляване на ловуваните видове птици – открито гнездещи или обитаващи предимно полския ландшафт. Като се има предвид, от една страна, многократно по-ниската численост на хищниците от техните жертви в природата, и, от друга страна, съществуването на соколарството като държавно организиран и поддържан в продължение на столетия занаят за една сравнително немалка част от населението, може да се оцени същественото му екологично значение за популационната и видовата структура на локалната авифауна в пределите на страната. Поради тези причини разглеждането на проблема заслужава специално внимание и като особена форма на антропогенен натиск върху орнитофауната.

Соколарството, или ловът с дресирани соколи, е най-разпространената форма на ловуване с обучени грабливи (хищни) птици. То е известно в Централна Азия от преди 2500 г. (Христович, 1939). В Китай ловът с хищни птици имал утвърдени традиции още по времето на династията Хия от 2205 г. пр. н. е., т.е. преди повече от 4200 г. Данни за соколарството в Ирак са намерени отпреди 3650 г., а в Индия – отпреди 2400 г. (Арабаджиев, 1962). Предполага се, че този аристократичен начин на ловуване повторно е пренесен в Европа от източните римски провинции не по-късно от началото на новата ера. Известно е, че римският император Авитий Некдик (ок. 470 г. н.е.) въвежда лова с обучени соколи като развлечение за императорския двор (Арабаджиев, 1962).
Щернберг (1969) отбелязва, че най-старите писмени данни за соколарството в Европа са свързани с управлението на франкския крал Меровинг ІІ (Хлодвиг, 481 – 511). Очевидно той има предвид Западна Европа. Освен сред светската аристокрация, ловът със соколи още в ранното средновековие е бил разпространен и сред църковното духовенство. На няколко църковни събора (през 506, 517 и 585 г.) са правени безуспешни опити за забрана на този лов. През 800 г., още с възшествието си на престола, Карл Велики (742 – 814) издава закон за опазването на грабливите птици във връзка с излавянето им за ловни цели. Съществуват писмени сведения, че около 1100 г., по времето на унгарския крал Калман Книжник (1095 – 1116) ловът с обучени соколи е бил вече разпространен сред феодалната аристокрация. Френският крал Франсоа І имал 65 соколари и 300 обучени ловни сокола. Английският крал Едуард ІІІ (1312 – 1377) въвежда смъртно наказание за всеки, който, независимо от обстоятелствата, убие сокол (Ангелов, 1984). И император Фридрих І Барбароса (1125 – 1190) бил изключително пристрастен към този начин на ловуване. За най-добрия познавач в тази област обаче се смята император Фридрих ІІ Хохенщауфен (1194 – 1250), който обобщава целия натрупан до тогава опит в соколарството в монографичния си труд „De arte venandi cum avibus” („Изкуството да се ловува с птици”), издаден в Германия, в гр.Аугсбург през 1596 г. Известно е, че френският крал Филип ІІ Август (1165 – 1223) също бил изключително голям ценител на лова с ловни соколи. Придворният лекар на византийският император Михаил VІІІ Палеолог (1224 – 1282) Диметриус също написва през 1270 г. съчинение за лова с обучени хищни птици, издадено в Париж едва през 1612 г. (Арабаджиев, 1962).

През средновековието гърци и венецианци търгували с далматински (Falco biarmicus) и ловни (F. cherrug) соколи и соколи скитници (F. peregrinus), които ловели в районите на Източното Средиземноморие и изнасяли в Западна Европа (Дементьев, 1951). Известно е, че Марко Поло (1254 – 1323) също дава сведения за соколарството в Азия – Кублай Хан излизал за лов със соколи и 10 000 придружаващи го ловци. С обучени соколи ловували и синовете на Чингиз Хан (1155 – 1227), а също и средноазиатският емир Тимур (Тамерлан, 1336 – 1405). Персийският шах имал през 1681 г. 800 ловни хищни птици, обучени за лов на различен дивеч – от яребици до диви свине. Соколарството било любимо хоби и на повечето турски султани. Султан Баязид І Илдъръм (1354 – 1402) в битката при Никопол (1396) с кръстоносците на маджарския крал Сигизмунд освободил пленения Наварски дук срещу 12 бели сокола (Falco rusticolus), изпратени му вместо откуп от Бургундския херцог. Ежегодно по един бял сокол искал в замяна за отдаването във владение на о. Малта и император Карл V Мъдри (1338 – 1380) (Арабаджиев, 1962).
Днес соколарството придобива застрашителни размери в страните от Близкия Изток и особено в Саудитска Арабия, Бахрейн и Кувейт. Високите цени, които отделни граждани от тези страни заплащат за един обучен сокол (50 000 – 100 000 USD), стимулират бракониерството в някои по-бедни държави, като азиатските републики на бившия Съветски съюз и в държавите на Балканския полуостров, вкл. и България. Въпреки все по-трудното доставяне на птици от природата, търсенето им не намалява. Например, соколарят Ахмед Судейри от Египет платил 250 000 USD за ловния си сокол (Ангелов, 1984).
Тракийският период в историята на българските земи обхваща времето от ок. 2200 г. пр.н.е. – ІІ в. пр.н.е. (Велков, 1979). Според Симеонов (1988) най-старите сведения за соколарството в тази част от Балканския полуостров се отнасят за ІV в. пр.н.е. На Аристотел (384 – 322 г. пр.н.е.) дължим описанието на лов на блатни птици в Тракия с опитомени соколи. Ловците раздвижвали стъблата на тръстиките с прътове и скритите в тях птици при излитането си били улавяни от очакващите ги питомни ястреби. Според Арабаджиев (1962) от свидетелствата на Аристотел и Плиний Старши (23-79 г. пр.н.е) може да се заключи, че в елинистичните градове-държави, възникнали след VІ в. пр. н. е., ловът с обучени грабливи птици все още бил непознат.
Според Христович (1939) в земите на днешна България (в Тракия) ловът с обучени дневни грабливи птици е известен от по-късно време – от І в. н. е. Той се позовава на сведения на Псевдо-Аристотел, който съобщава, че при древногръцкия град Амфиполис, просъществувал от 436 г. пр. н. е. до V в. н. е. на устието на р. Струма, бил разпространен ловът на яребици (Perdix perdix) с помощта на обучени соколи. Смята се, че траките преди 2200 г. вече са ловували с обучени ястреби и соколи (Арабаджиев, 1962; Денков, 1988). Многобройни са изображенията и върху прецизно датирани тракийски сребърни предмети, представящи лов на зайци със соколи, което потвърждава подобно схващане.
Въпреки, че соколарството било познато в Древния Рим, надеждни сведения за неговото практикуване по време на римското владичество (168 г. пр. н. е. – ІІІ в. н. е.) в днешните български земи засега липсват. От ІІІ – ІІ в. пр. н. е. е една отлично запазена бедрена кост на ловен сокол (Falco cherrug), намерена в античния град Кабиле до Ямбол (Б о е в, Р и б а р о в, 1993). В римския град Никополис ад Иструм са намерени останки от черна каня (Milvus milvus (migrans)) от ІV – V в. н. е., сокол скитник (Falco peregrinus) от 450 г. н. е. и голям ястреб (Accipiter gentilis) от ок. ІІ в. н. е. В селището при с. Караново (Новозагорско) сред находките от V – VІ в. са и кости на малък креслив орел (Aquila pomarina) (Б о е в, непубл. данни). Твърде вероятно е някои от тези птици да са били използвани за лов.
Много данни сочат, че прабългарите през ранното средновековие пренесли на Балканите от Азия и практиката на ловуване с обучени хищни птици. На варовиков блок в столицата Плиска е открито изображение на хищна птица със заострен клюн, захапала откъм гърба четирикрако животно, вероятно заек. Зад главата на птицата се забелязва нашийник с излизаща от него връзка. Птицата е кацнала на лакътя на ловец. Археолозите свързват тази рисунка с широко практикувания от прабългарите лов със соколи. Изображението има най-близка аналогия със серия подобни прабългарски паметници в района на р. Кама и Западен Сибир. Както е известно, ловът със соколи и орли във Волжка България е бил познат отдавна. Находката се определя като първото доказателство, че прабългарите са пренесли и продължили традицията на лов с обучени грабливи птици по нашите земи (Аноним., 1981-а).

Бойна сцена върху камък от Велики Преслав

Въпреки че липсват достатъчно конкретни свидетелства, в литературата е затвърдено схващането, че в Първата българска държава (681 – 1081) соколарството е вече било силно развито (Симеонов, 1988). В средновековната столица Велики Преслав са намерени керамични плочи с изображение на ловец с орел, кацнал на ръката му (Денков, 1988). Изображение на голям орел (лешояд?) ясно личи и върху гравирана бойна сцена върху камък от същия град (Боев, 1995). В старобългарската столица Плиска са намерени 3 кости от крилата на най-малко 2 екземпляра на брадатия лешояд (Gypaetus barbatus). Те са датирани Х в. (Боев, 1995). Въз основа на откритите костни останки може да се предполага, че ястребови орли (Hieraaetus fasciatus) са били използвани за лов във Велики Преслав през ІХ – Х в. Там са намерени и останки от орел змияр (Circaetus gallicus) и белоглав лешояд (Gyps fulvus) (Боев, Илиев, 1991), както и в средновековното селище Хисарлъка до Сливен през Х – ХІІ в. (Боев, Рибаров, 1989). От това време в Хисарлъка са и находките на царски орел (Aquila heliaca) и голям ястреб (Accipiter gentilis). Кости на голям креслив орел (Aquila clanga) са намерени в средновековната крепост Маркели до Карнобат (Боев, непубл. данни).

Запазени са множество сведения, които сочат, че орли, ястреби и соколи са били използвани за лов и през византийския период (1018 – 1186). Според Симеонов (1988) в грамотите на българските царе от ХІІІ в. се споменава за чиновници, които събирали специален данък от лицата, занимаващи се с отглеждането и обучението на соколи за ловни цели. Ловът със соколи и орли от този период (1186 – 1396) често е възпяван в народните епически песни (вакарелски, 1977), някои от които са се запазили и до днес. Ето някои примери от подборката на Дабева (1939): „Че си пустна сивия сокол, за да му улови черно орленце”; „Та ми са донесли два сиви сокола”; „Павел хвана кръстата орела”; „Пай си прати два бързи сокола”; „Остало коня хранена и два сокола хвъркати”; „По пътя си е съгледал една ми сива орлица”.
Събраните през последните десетина години оригинални данни от орнитоархеологичните проучвания в страната показват, че в 29 древни селища са установени костните останки от най-малко 17 вида дневни грабливи птици от разредите Accipitriformes и Falconiformes. Както споменах, съвсем вероятно е заможни граждани в някои от античните (Кабиле) и средновековните (Велики Преслав, Плиска, Хисарлъка) градове да са използвали малки ястреби (Accipiter nisus), ловни соколи, ястребови орли и други видове като обучени за лов хищни птици (Боев, 1995).
Дневните грабливи птици съставляват 1,64 % от целия остеологичен материал (3532 костни находки) от птици в изследваните древни и средновековни селища (Boev, 1995 a, b).
Има и конкретни писмени сведения, че още преди падането под османско робство соколарството е било разпространено сред българското население.
Проучените от Вакарелски (1983) източници посочват, че ловът със соколи е бил любимо занимание на българските боляри дори до ХІV в. По време на управлението на царете Петър ІІ (1196 – 1197), Иван Асен ІІ (1218 – 1241), Константин Тих (1257 – 1277) и Георги Тертер І (1280 – 1292) соколарството е било престижна дейност, поради което при царския двор били назначавани т. нар. крагуяри – служители, които приемали обучените хищни птици от селяните във феодалните владения (Арабаджиев, 1969).

Едни от най-подробните писмени сведения за практикуването на соколарството в България откриваме в т. нар. „Витошка грамота” на цар Иван шишман, издадена през 1378 г. по повод освобождаването от налози на Драгалевския манастир „Св. Богородица Витошка”. В нея наред с разнообразните стопански феодални задължения на селяните се споменава и за привилегиите на соколарите от София и Софийско. По данни на Тахов (1987-а) около 1382 г., когато София и нейните околности падат под османска власт, соколарите вече били обособени като привилегирована прослойка от българския народ.
За соколари по време на управлението на цар Иван Шишман (1371 – 1393) се споменава и от османския военачалник Лала Шахин (1330 – 1382), който организирал превземането на Софийската крепост. Според Тахов (1987) Лала Шахин изтъквал, че София била превзета с хитрост. Владетелят на София по това време, боляринът Янкула, също бил голям любител на лова със соколи. Според плана на турския военачалник Индже Бала банбей някой си Сондак (Арабаджиев, 1962 – Узунджа Сондак) се представил за „доганджи баши” (началник на местните соколари) и дезертьор от турската армия. Така той бил допуснат в крепостта. По-късно при лов със соколи той хитро увлякъл Янкула извън владенията му и го предал на турците. След пленяването му София паднала без бой (Арабаджиев, 1962; Тахов, 1987-а).
В периода на османското владичество (1396 – 1878) в различни части на страната българите са били облагани със специален данък за предаване на обучени за лов дневни грабливи птици, като ловни соколи, големи (Accipiter gentilis) и малки ястреби, скални (Aquila chrysaetos) и кръстати (A. heliaca) орли и др. Споменатите „крагуяри” приемали обучените хищни птици от селяните, а от началото на ХVІІІ в. еничарският корпус се попълвал главно от българчета (от 1000 до 5000), които отглеждали орли, соколи и ястреби и се наричали съответно шахинджии, доганджии, юваджии и явурджии (Денков, 1988). За вербуването на българи като ловци и дресировачи на соколи и други грабливи птици се споменава в редица исторически летописи, като тези на Саадедин (1398), Джевет ефенди, пътеписите на Евлия Челеби (Мехмед Зили, 1611 – 1684), Китяп Мустафа и др. Българите-соколари се водели на отчет към турската армия. Те обаче имали свои началници „доганджи баши” (соколарски главатари). Соколарите придружавали султана, великия везир и други високопоставени лица от султанския двор по време на лов из българските ловни полета. По време на война те били свиквани в т. нар. доганджи алай (соколарски полк). Военният им чин се равнявал на този на военните бързоходци. В мирно време били напълно свободни граждани, освободени от всякакви данъци, налози и берии (Арабаджиев, 1962). В Османската империя соколарската служба се въвежда от султан Баязид І (1388 – 1402). Скоро след създаването на първите соколарски полкове у нас през 1401 г. в похода срещу Тимур-Ленка османските войски включили и соколарски части.

От издирените от Арабаджиев (1962) официални турски документи, съхранявани в Народната библиотека в София, научаваме, че в султанския ферман от януари 1615 г. в с. Кумарица, Софийско, е имало две къщи (домакинства) „бащинии доганджии”. В документите на Софийския шериатски съд за процес от 1616 г. се споменава, че димитър Лазаров, Тома Дуков, Димитър Каракаш, поп Матей, Михаил Терзи, Спас Куюмджи, Сейко Кюркчир и няколко други софийски жители представили царски берет, с който удостоверили, че се числят към привилегированата рая „чакърджии тайфаси” и са освободени от задълженията да изпълняват нощни патрулни служби и други ангарии. Според същия автор в друг султански ферман от 1680 г. се споменава, че по това време в София имало две соколарски къщи, а в селата Кремиковци и Филиповци – по 4 къщи. Привилегировани соколарски къщи е имало и в селата Сестримо, Костенец, Бельово и др. Ферманът на султан Мехмед ІV (1648 – 1687) от 1681 г. освобождава соколарите от берии. Със заповед от 1682 г. на султан Меджид Ханадавжи раята-доганджии Митре и Никола от с. Филиповци, Софийска кааза, са записани в императорския регистър за „чакърюванджи”, т.е. за соколари, с което преминават на императорска служба.
По данни на Тахов (1987-б), очевидно отнасящи се за същия документ, през 1681 г. в с. Филиповци (дн. столичен квартал) имало 4 къщи с доганджии, които поддържали знатния занаят „за запазване относителната свобода”. В отговор на тяхна молба султан Меджид Хана ІV (Ловджията) със специален ферман включва в новия държавен регистър споменатата рая соколари от Филиповци. Соколарите се задължавали да предават обучените си за лов соколи в столицата (Истанбул), които се транспортирали дотам в дървени клетки. От друга страна, Меджид Хана ІV напомнял строго на софийските власти да не притесняват раята соколари и да не допускат насилия срещу тях.
От сиджилатите на шериатския съд в София и Видин по данни за 1604 г. на Арабаджиев (1962) става ясно, че доганджиите били включени в списъка на 22-те категории на привилегированата рая. Сред привилегиите на соколарите били и безплатната храна и нощувка в хановете из цялата страна (Тахов, 1987-а). През целия период на османското господство на Балканите турските султани и феодали си доставяли обучени соколи и ястреби предимно от България, чиито „курии”, „ормани” и „ади” се славели с множеството гнездещи в тях хищни птици. Много от тези находища се намирали под защитата на султана и в тях ловът бил строго забранен (Арабаджиев, 1962).
По данни на проф. Анастас Иширков (цит. по Тахов, 1987-а) в центъра на днешна София съществувала Сунгурлар махала, която водела името си от „sungur” (= „akdogan”), т.е. (бял) сокол (Мустафаев, Старостов, 1977). „Тук живеела привилегирована рая, занимаваща се с развъждането, отглеждането и обучението на соколи” (Тахов, 1987-а, с. 34). Т. нар. доганджии се делели на две категории – вътрешни (дворцови), които получавали заплата, и външни (провинциални), които владеели свободна „бащина” (лично наследена недвижима собственост). И едните, и другите били подчинени на чакърджи башията. Същинските соколари, които отглеждали само соколи, се наричали „баздари”, „чакърджии” или „шахинджии” според вида на соколите, а ястребарите се наричали „атмаджаджии” (Аноним., 1981-б). Според Арабаджиев (1962) доганджиите (соколарите) се подразделяли на три категории: „доганджии аскероглани”, „шахинджи аскербюлюкчи” и „чакърджи юваджилар тайфаси”. Последните се занимавали с лов и обучаване на млади соколи и ястреби. По онова време един обучен сокол струвал колкото 5 овце. Обучените соколи се доставяли в Истанбул в специални дървени клетки (Тахов, 1987-а). Това ставало в началото на м. март – новата мюсюлманска година. В Истанбул на специално организирана тържествена церемония птиците се предавали в султанския дворец. Султанът задържал най-добрите птици, а останалите подарявал на приближените си министри и на везира.

В началото на ХVІІ в. църквата „Св. Спас” в София се превърнала в професионално сборище на доганджиите.
Един от свещениците и (поп Матей) станал соколар през 1616 г., за да се ползва от привилегиите, давани на доганджиите. През 1616 – 1617 г. там се водил оживен процес за защита на привилегиите на соколарите в София и за освобождаването им от задължението да охраняват нощем затворниците на града (Тахов, 1987-а). Според Вакарелски (1983) в два района на страната – Добруджа и Западна България – соколарството било най-разпространено сред турските ловци.
Според конкретните дейности, които извършвали соколарите, те се разделяли на „саяд” (ловци) – които улавяли птиците, „юваджии” – които откривали и пазели гнездата с младите птици, докато пораснат, и „тюлекчии” – които отхранвали и обучавали взетите птици. Всички те били подчинени на специално определени лица – „доганджибашии”. В случай че соколарите не успеят да изпълнят задълженията си, те заплащали „мюрде беха” – голяма парична глоба.
Очевидно през периода на османското владичество се съзнавало ясно, че за соколарството като важен занаят се изисква дългогодишен опит – соколарите ловели, опитомявали и дресирали млади соколи, грижели се за отглеждането и опазването им, а по време на война ги доставяли в соколарския полк. Българите соколари се задължавали обаче не само да обучават, да отглеждат и предават соколите си на турските господари, но и да участват при разпореждане от тяхна страна в ловните им акции (Вакарелски, 1977). В „следсредновековните” пластове (от края на ХVІІ – началото на ХІХ в.) на просъществувалото селище на мястото на римския град Никополис ад Иструм са намерени останки от керкенез (Falco tinnunculus)  и брадат лешояд (Gypaetus barbatus).
Безспорно за просъществуването на соколарството като дълготраен занаят, осигуряващ препитание на част от населението, от първостепенно значение са били самите природни популации на хищните птици в страната. Опитите ни обаче да открием данни в по-старата ни литература по този въпрос бяха неуспешни. Косвена информация намираме в статията на Матвеев (1966), според който в края на ХVІІІ в. 1 км² от горите на съседна Сърбия (по биологични и екологични параметри, принципно идентични с нашите) се е обитавал средно от 9 екземпляра от различни видове на разредите Accipitriformes и Falconiformes. Това е косвен показател за големия природен капацитет на балканските гори. Неслучайно България (и особено Източните Родопи) се смята за втория след Испания район в Европа по отношение на многообразието на дневните грабливи птици.
По редица социални и природни причини провинциалното доганджийство в българските земи започва да запада от ХVІІ в. В по-голямата част от страната то е премахнато и правата на доганджиите се приравняват с тези на раята. Законово доганджийството у нас е отменено в 1830 г. (Аноним., 1981-б). Според Арабаджиев (1962) в Софийско, Шуменско, Пазарджишко, Пловдивско и Ямболско ястребарството и соколарството просъществували до последните години на османското робство. Масовото използване на пушките кремъклийки като ловно оръжие бързо предрешило съдбата на този древен начин на ловуване.
След освобождението от османско робство (1878) значението на соколарството за бита на хората бързо спада. Все по-честото използване на ловните кучета и голямото количество огнестрелно оръжие, което останало у населението и повсеместно се използвало за лов, създават предпоставки за формирането на първите ловни организации (1884) у нас (Сокачев, 1938). По данни на Кацаров (1930) и до 20-те години на ХХ в. в Силистренско все още ходели на лов за яребици, пъдпъдъци и патици с обучени соколи скитници (Falco peregrinus). Арабаджиев (1962) също споменава, че през 30-те и 40-те години в някои в Родопите, Стара планина и ЛУдогорието български турци нелегално все още ловували дребен дивеч със своите соколи и ястреби. Това очевидно вече е било един остатък от богатите някога ловни традиции у нас за ловуване с обучени грабливи птици.
Намаляването на дивечовите запаси е другата причина за западането на пернатия лов с ястреби и соколи. Представа за числеността на българската популация отпреди половин век на някои кокошеви, жеравови и дъждосвирцови птици получаваме от публикацията на Нановски (1947) за отстреляните екземпляри през 1945-1946 г. от следните ловни видове: яребици (Perdix perdix) – 38 257, пъдпъдъци (Coturnix coturnix) – 136 240, глухари (Tetrao urogallus) – 88, колхидски фазани (Phasianus colchicus) – 20, лещарка (Bonasa bonasia) – 754, дропли (Otis tarda) – 384, стрепети (Tetrax tetrax) – 101, и горски бекаси (Scolopax rusticola) – 6792.
Интензификацията на ловното стопанство и полупромишленото отглеждане на ловни птици през последните едно-две десетилетия не допринасят за увеличаването на дивечовите популации, тъй като изземването все още надхвърля постъпленията от ловните стопанства. Така например през 1982 г. българската популация на Tetrao urogallus е възлизала на 1200 екземпляра, на P. perdix – 560 000, на C. coturnix – на 95 000, а на Phasianus colchicus (хибридни екземпляри) – на 500 000 (Д р а г о е в, 1983).
Днес под влиянието на възобновения поради спортно-рекреационни съображения в Западна и Средна Европа лов предимно с ястреби и соколи у нас се правят опити за възраждането на тази дейност. Природозащитното ни законодателство, сравнително ниското равнище на природозащитната култура на по-голямата част от населението, критично ниската численост на повечето видове дневни грабливи птици в природата, както и силно намалелите дивечови запаси през последните години не позволяват осъществяването на подобни начинания.

......................
Г-н д-р Златозар Боев по настоящем завежда отдел „Фосилни и рецентни птици” в НПМ при БАН и работи в областта на палеоорнитологията и орнитоархеологията. Също така е автор на близо 100 научни труда, 200 научнопопулярни статии, 8 книги и учебници. Член е на Международното дружество по еволюция и палеонтология на птиците и на Международния съвет по археозоология.

Соколарските анали са запазени в турските архиви от пагубния за българите, България и християнството V-вековен период на робство и подтисничество, поради факта, че соколарството като ловно изкуство е било национален приоритет за турската държава. Благодарение на стройната и дисциплинирана структура не е имало почти никаква възможност за спекулации и измами, а подробните описи за финансите около тази дейност свидетелстват и за прецизността на соколарските отчети. Днес соколарството е забранено у нас. Интересен факт обаче е, че през 1978 година в София се провежда годишната среща на CIC, Международният Съвет за Лова и защита на дивата природа (The International Council for Game and wildlife conservation). Тогава, по предложение на представителя на IAF Пиер Басел, е взето решение в България да бъде създадена работна група по въпросите на соколарството към CIC. И въпреки, че днес българите на могат да практикуват легално любимия си лов, има доста истински страстни соколари, които, принудени не по свое желание да нарушават закона, съхраняват и обогатяват традициите, поставени от нашите предци.

Понастоящем ловът със соколи е практикуван в цял свят: Англия(!), Ирландия(!), Австрия(!), Германия(!), Швейцария(!), Белгия(!), Франция(!), Италия(!), Испания(!), Португалия(!), Холандия(!), Швеция(!), Дания(!), Исландия, Чехия(!), Словакия(!), Полша(!), Унгария(!), Словения(!), Хърватия(!), Македония(!), Русия(!), Сърбия и Черна Гора(!), Естония(!), Литва(!), Украйна(!), Казахстан(!), Таджикистан, Туркменистан(!), Узбекистан, Киргизия, Грузия(!), Монголия, Китай, Япония(!), Индия(!), Индонезия(!), Филипини(!), Пакистан, Гърция, Турция(!), Ирак, Кувейт, Сирия, Саудитска Арабия, ОАЕ(!), Египет, Либия(!), Тунис(!), Алжир, Мароко(!), Мавритания, ЮАР(!), Зимбабве(!), Мексико(!), Ел Салвадор(!), Перу(!), Салвадор, Бразилия(!), Аржентина(!), Австралия, Нова Зеландия(!), САЩ(!), Канада(!) и мн. др. (отбелязаните с „!” са членове на IAF/Международната асоциация за соколарство и запазване на грабливите птици).

След това предостатъчно изброяване си идва на мястото въпросът ЗАЩО СЕ ЗАБРАНЯВА ЛОВЪТ СЪС СОКОЛИ У НАС? Дали защото с отварянето на една такава ловна ниша определени хора и кръгове биха загубили доста сериозни средства от черна търговия (защото една от целите на соколарството е ефективното ограничаване на бракониерството)? Дали пък защото някои еколози и учени биха загубили влиянието си, ако приемат нещо, което преди това са отричали яростно поради незнание и необяснимо неприемане на фактите, или защото просто е по-удобно да си част от стадното мислене за нещо, което не разбираш, вместо да се опиташ да го проучиш и да имаш собствена позиция (относно „позицията” тук визирам както еколози, така и парламентаристи, чиито интереси към соколарството се задушават от голямата партийна група и поради собственото им нежелание за действие).

...Разбира се, това не са обвинения, а само разсъждения на глас върху въпроса „ЗАЩО?”.

КУЛТУРА И ТРАДИЦИИ

БЪЛГАРСКИ НАРОДНИ ПЕСНИ

ЦАР И СОКОЛ

Завил са йе сив бял сокол
на царьови равни двори,
сега три дни ка са вие,
ни съ дига, ни съ слага.
Гледаха го царьовите,
царьовите чохадаре,
та си царю отговарят:
- Ей ти царю честити!
Завил ся е сив бял сокол
на твоите равни двори,
сега три дни ка са вие,
ни съ дига, ни съ слага.
И цар си им отговаря:
- Я хвърлете ситна мряжа,
ситна мряжа со ченгеле!
Послушаха чохадаре,
та хвърлиха ситна мряжа,
сокол хвърчи ощ' нагоре,
още горе над мряжата.
Извил са йе сив бял сокол,
падна цалю на коляно,
си разтърси дясно крило,
та си падна бяло книже,
из книжето ситно писмо
и цар си им отговаря:
- Ей царьови чохадаре!
Я викайте поп Никола
да расчете бяло книже,
що е в книже написано.
И викаха поп Никола,
книже чете, сълзи рони,
та на царю отговаря:
- Ей та царю ле честити!
Е' ми глава, е' ти сабля!
Азе три дни да попувам,
а ти три дни да царуваш.

--------------------------------------------------------------------------------------------
 Панагюрище

ДВА СОКОЛА

Имала е мама, немала
до двама сиви сокола,
сокла до два близнака.
С житом ги мама хранила,
хранила, още доила,
доде соколи порасли,
никой не се научил,
нито соколи растеха.
Мама им певка певала:
- Нани ми, соколе, нани ми,
сокли до два близнака;
растете и порастете,
тешко иманье делете,
тешка потера зберете,
бащино царство земете.
Расли соколи, порасли;
еден си сокол йездише,
други себе си носеше,
като се двама разделят,
един за други плачеха.
Мама соколи думаше:
- Я си станете, идете,
бащино царство земете!

--------------------------------------------------------------------------------------------
 Панагюрище

О, СОКОЛЧЕ, ПИЛЕНЦЕ ШАРЕНО

- О, соколче, пиленце шарено!
Что тя питам, право да ми кажеш,
да ми кажеш право, да не лъжиш.
Кой ти злати криле до рамена?
Кой ти стребри нозе до коленье?
Кой ти сади трендафил на глава?
Отговара пиленце соколче:
- Нали питаш, право да ти кажа;
я си имам до три мили сестри;
первата йе у цара царица,
втората йе у везир везирка,
третята йе у паша пашица.
Гдето ми йе у цара царица,
тя ми злати крило до рамена;
гдето ми йе у везир везирка,
тя ми стребри нозе до колена;
гдето ми йе у паша пашица,
тя ми сади трендафил на глава.

--------------------------------------------------------------------------------------------
 Панагюрище

МОМА И СОКОЛИ СГЛЕДНИЦИ

(коледна песен, на мома (СбНУ 35, с. 83, № 58))

Калина мома рано ранила,
Калино момнйо ле, Калинчо ле!
рано ранила, рано неделя,
че са й умила, та са й уплела,
че си отзела дребни ключове,
че си отключи пъстри сандъци,
та си извади бяла премяна,
бяла премяна, риза сюрмяна,
та са премянаи, та са нареди,
че си излязе из мали врата,
из мали врата, та в градинчица,
та си откърши дор три ми пръчки,
дор три ми пръчки, три ябълчови,
как ги откърши, тъй ги насади,
как ги насади, тъй ги и кръсти:
- Дор до ми обяд, да са фанете,
дор до ми пладне, цвят да цвятите,
цвят да цвятите, род да родяте,
род да родяте златни абълки!
Как ги насади, тъй са фанали,
дор до ми обяд, фанали са са,
дор до ми пладне, цвята цъфтели,
цвята цъфтели, рода родили,
рода родили, златни абълки.
Отде са зеха дор два сокола,
че си кацнаха на абълчица,
крака си бутат, абълки свалят.
Де ги съгледа мома Калина,
та си зацапа със бяли ръце
и си затропа със желти чехли,
да си изпъди дор два сокола.
Отговаряха дор два сокола:
- Ой та тебя, мома Калино,
не ни пъди, мома Калино,
ния не сме до два сокола,
я най сме ний два сгледника,
да сгледваме мома Калина!.
Да й наздраве във този дом,
на имане, на стопани!
--------------------------------------------------------------------------------------------
Северна Добричко

ПРОЛЕТАЛЕ ДВА СИВИ СОКОЛА
Пролетале два сиви сокола
кун чаршии и кун баздригяни,
му падна'е Иво на рамена.
Личен Иво на кепенек седит
и си режит перо пауно'о;
не пореза перо пауно'о,
тук пореза ръчица десница.
И говорет два сиви сокола:
- Ай ти тебе, Иво добар юнак!
Аль те болит ръчица десница?
И говорит Иво добар юнак:
- Ай ви вие, два сиви сокола!
Не ме болит ръчица десница,
тук ме болит сърце за девойка;
що помина лична Материна,
та що беше лепа и 'убава!
Како беше лепа и 'убава,
така беше лепо промената;
наредена динар до динара,
а на уши стребрени менгюши,
а на сърце пафти позлащени.
Ко'* помина близу край дукяна,
динар тропна, мене сърце клопна,
динар дзвекни, мене сърце трепни.

--------------------------------------------------------------------------------------------

Струга

* кога;

СОКОЛИ ХВАЩАТ ЯРЕБИЦА

(сватбена песен - при посрещане на невестата в новия дом (СбНУ 4, с. 40, № 9))

Хранила е майка
два сиви сокола,
та па ги пратила
вов гора на лова,
та й се фанале
сива яребица,
па на майка кажат:
- Радвай се, мале,
син ти снаха води,
та ще те отмени
от тежки измете,
от твои трудове.
--------------------------------------------------------------------------------
 Ихтиманско

ФАТИЛ СОКОЛ ЕРЕБИЦА

(сватбена песен - когато игрят "сватята")

Фатил сокол еребица,
ке я носит гръцка земя,
таа пищит, той я тешит,
таа гръцки не умеит.
Мори сваке Йо'анице!
Со що керка се фалеше?
Имам керка работница,
бърго предит, бърго везит.
Кога си я донесофме,
кога хурка йе казафме,
не'естица се зачуди.
Кога парта йе казафме,
не'естица се прекърсти:
- Що се овье църни игли! -
Кога в разбой йе кладофме,
не'естица се зачуди:
- Що йе ова чиу, миу,
едно падни, друго стани!

--------------------------------------------------------------------------------
Струга

МОРИ ДЕВОЙКО, ЯРЕМБИЦЕ

Мори девойко, Ярембице!
Не пей рано во зората;
коно си носа на вода,
а коно не пие
от твойте тонки гласови,
що гласиш рано в неделя,
кога момчина в църква ода,
кога девойки за вода ода.

--------------------------------------------------------------------------------
Костурско

ЕРЕБИЧИЦЕ РЕБУМ ШАРЕНА

Еребичице ребум шарена,
по поле шеташ, високо леташ,
далеку гледаш, бога ми молиш:
на куки слана, во куки слава,
да му йе жива домакину глава.

--------------------------------------------------------------------------------
Струга

СТОЯН И ТРИ ОРЛИ

Сама съ пушка отпела
на Стоянова бачия,
та ударила двамина,
двамина, две мили брате,
Стоян и па Йована.
Йован на место душа дал,
Стоян йе болен останал,
та лежи всичкото лето,
та си не видел млад Стоян
ка ся бачи'я градила,
ка са сирене сирило.
Време е дошло, Стоене,
бачия да са растури,
овце да слазат надоле,
надоле към зимовище.
Велко си пита Стояна:
- Стоене, премлад кехая!
Ами теб', маре Стоене,
дали те на кон качиме,
та дома да та караме,
ил да тя тука оставим,
та да ни чуваш бачия,
бачия за до година?
Стоян си Велку говори:
- Велко, премлад одаджия,
одаджия, караколучи!
Не съм тя главил, Велко ле,
болни болници да караш,
да караш, Велко, да гледаш;
нъ тъ съм главил, Велко ле,
стока ми, Велко, да гледаш,
конете, Велко, овцете.
Азе ща тука да седа,
тебе ща да си заръчам,
тешка одаа да свалиш,
да слезеш доле во поле,
ти запри тешка одаа;
на коне звонци да свалиш,
на коне, Велко, на овце;
че като че звънтат,
то усилно ми доходи.
Послушал Велко Стояна,
та свали тешка одая,
слезоха доле во поле,
той запря тешка одая,
свали на коне звънците,
на овни звънци осваля.
Кога ся назад обърна,
над Стояна са виеха
три орли, три мили брате.
А Стоян ми ся молил:
- Три орли, братя да ми сте,
повдигнете ся по-нагоре,
доде ми душа излезе,
па тогава паднете,
бяло са месо найеште,
черни ся кърви напийте;
десна ми ръка не йеште.
На, ево уста земете,
заран йе света неделя,
Рада ще рано да рани,
Рада двора да помете,
ръката да ми земете,
пърстена да ми познае.
Тия паднаха три орли,
та па ся молят Стояну:
- Не сме ти дошле, Стоене,
кръвта да ти пием,
месата да ти ядем;
али сме дошле, Стоене,
понуда да те понудим,
че лежиш болен, неволен,
неволен всичкото лето.
Маре знаеш ли, Стоене,
кога идеше оддоле,
оддоле от зимовище,
па силен пожар гореше,
ние во пожар пищехме,
мънинки во вити гнезда;
а ти огъня погази,
са ни из огън извади,
та па ни дома занесе,
та па ни гледа майка ти;
с прясно ни мляко капеше.
И с [с]метана ни мажеше,
с черни череши ни ранеше.
Гледа ни, та ни отгледа,
растухме и порастухме,
станахме силни юнаци.
Тогава продумал Стоян:
- Три орли, братя да ми сте,
нали сте дошле, три орли
понуда да ме понудите;
дощало ми ся, три орли,
едренска бистра ракия,
от трон тронски стафиди,
в Бялео-града бял симит.
Тиа фръкнале три орли,
та па три стръни разнело,
и 'се во уста донеле,
та понудиле млад Стоян,
та си ми Стоян оздравил.

--------------------------------------------------------------------------------
Панагюрище

БРАТ БРАТА НЕ ХРАНИ, НО ТЕЖКО МУ, КОЙ ГО НЯМА

((СбНУ 27, № 76))

Имала й мама, имала й
до двама сина близнака,
Стоян и Никола, двамата.
Храни ги мама, пази ги,
раснаха, та пораснаха,
станаха млади ергени.
Мама Стояна ожени,
ожени и го задоми.
Доде време да са разделят
с негово братче, близначе -
близначе братче Николчо,
да делят братя, да делят
бащина стока голяма,
бащини буйни курии,
бащини ниви големи
и още росно ливаде,
и бащино тежко имане,
бащино конче хранено
и пусти сиви соколи.
Делиха, крамолиха са
сичка са стока раздели,
най-подар ми останали
бащини сиви соколи.
Като соколи деляха,
по еднонко братя вземаха,
секи го у тях заведе;
бре гиди сиви соколи.
Нал не са братя деляха,
те си височко хвъркаха
и си разходки правяха,
пак на земя слизаха
и в Николчови отиваха, -
не можеха да се разделят.
Стоян се люто разсърди,
че влезе в тъмни яхъри,
изведе конче бащино,
че го хубаво постегна
и на Борянка извика:
- Любе, Борьенке, Борьенке,
да излезеш да ма йзпруодиш,
аз ша във кара да утида,
курии да си обиколя
и още росно ливаде,
бащини ниви големи,
разтуха да си направя,
сърцето да си утеша.
Тебе те тука оставям,
и нещо ша ти поръчам,
работа да ми извършиш.
и Борянка си излезе,
излезе да го провожда
а той и Стоян наръча:
- Любе, Борьенке, Борьенке,
като си от двори изляза,
хубаво да са опретнеш,
и скоро до са разшеташ,
хлябове да си замесиш,
меси ги и ги опечи;
заколи пъстра паунка,
наготви ясте хубаво,
й вътре отрова да туриш,
Николчо да си повикаш,
моето братче-близначе, -
да яде, да са нахрани,
Николчо да са отрови,
почине, да са помине, -
да остане, либе Борьенке,
бащина стока за нази,
сичко за мене да бъде.
Борьенке, ша ти наръчам:
ако Николчо не отровиш,
главата ша ти отрежа,
ако ще би, либе, да отиде, -
глава за глава да бъде.
Като си Стоян наръча,
и си кончето възседна,
поведе двата сокола,
във къра Стоян отиде,
Борянка сама остана,
на дворите са запряла,
та па са чуди и мае,
какво да стори, да прави,
Николчо да си отрови.
Че са Борянка опретна
и са скоричко разшета,
хлябовете си замеси,
меси ги и ги опече;
заклала й пъстра паунка,
наготви ясте хубаво,
ала вътре отрова не турна, -
не кайдиса да си отрови
нейното, мари, деверче,
щот и са много досвидя,
че то е клето сираче,
че нема нийде никого,
всичко й буля му останала,
буля му да го запази.
Като Борянка наготви,
положи сладка обяда
и си Николчо покани.
Буля драгинко думаше:
- Драгинко, драги Николчо,
я ела, драги, на обяда,
да ядем, още да пием
и нещо ша ти обадя,
како й батю ти заръчал,
като във къра отиде.
И той Николчо отиде.
Хапнали, още сръбнали,
и тя зафана буля му,
зафана да му разправя:
- Драгинко, драги Николчо,
да знаеш, ала не знаеш,
батю ти в къра отиде
курии да си обиколи
и още росно ливаде,
и бащини ниви големи;
на мене, драги, заръча
паунка да си заколя,
да сготви ясте хубаво,
и вътре отрова да тура,
драгинко да та поканя,
да ядеш, да са нахраниш,
драгинко да са отровиш,
починеш, да са поминеш, -
да остане, а бре драгинко,
бащина стока за него,
сичко за него да бъде.
Пък аз, драгинко, наготвих,
ала отрова не турнах, -
не кайдисах да та отровя,
щот ми са млого досвидя,
че немаш нийде никого.
Драгинко, ша та попитам:
како да сторим, да праим,
живота да си завардим,
да не ни батю ти затрий.
Ази съм жена глупава,
ала ми й ума стигнало:
да рачиш да ма послушаш,
ти жив-мъртъв да станеш,
във средкъщи да легнеш,
ша извадя платно тънено,
тънено, тънко леняно,
лицето ша ти закрия,
свещица ша ти запаля,
и с тамян ша та запуша;
ша викна да си заплача,
да плача, да та оплаквам,
както са смъртник оплаква.
Кога си доде батю ти,
да не та, драги, завари,
че съм та жив оставила,
че ми главата отрязва.
Млого ми страшно наръча,
ако не та тебя отровя,
батю ти ша ма заколи,
главата ша ми отреже,
ако би ще да отиде, -
глава за глава да бъде.
Той я Николчо послуша:
жив се на мъртъв престори,
във сред си къщи полегна,
тя го буля му покрила,
със тънко платно леняно,
и му свещица запали,
и викна да го оплаква.
Бре гиди Стоян-Стоене!
Като си в къра отиде
и си курии обиколи,
че слезе ддолу в чаири;
там има дърво високо,
под него вода извираше,
там кладенец си имаше;
Стоян от конче послезе,
водица Стоян да пие,
хем малко да си почине,
кончето да си напои.
Нему се дрямка додряма,
че легна Стоян да поспи;
той са на възнак избърна
и към небото погледна,
че видя Стоян, там видя,
като орле са виеше,
орле ми, черно гарванче.
На Стоян шега идяше,
за нищо не го имаше,
че пусна Стоян сокола,
с орлето да се преборят,
да гледа сеир да струва,
дали орлето ша надвий,
или сокола ша надвий.
Като се двете завили,
орле на сокол надвило,
надолу с глава бутнало;
той пусна Стоян другия.
Бре гиди сиви соколи!
Като са орле завили,
те на орлето надвили
й надолу с глава бутнали.
Пустото орле-гарванче
млого си жално пищеше,
майка си люто кълнеше:
"Бог да убие майка ми!
Лятото - шестях месеца,
два пъти да е мътила
братче да ми й отвъдила,
да ходим, да са водиме,
ний двама да са оттърваме
като тез двата сокола!"
Като Стоян лежеше,
на орле думи слушаше;
тогас му ума стигнало,
че нему й братче потребно
да ходят те, да са водят,
двамата да са оттърват...
Скоро си конче възседна,
млого си бърже покара,
бързо Стоян да си иде,
Николчо да си завари
да не го й буля му отровила.
Като си в двори улезе,
на двора конче остави
право си в къщи улезе.
Борянка жално плачеше,
вощени свящи горяха.
Стоян Борьенки думаше:
- Любе, Борьенке, Борьенке,
кое ти, мари, наръчах,
стори ли, направи ли го,
че отрови ли Николча,
моето братче-близначе?
Тя му Борянка казваше:
- Либе Стоене, Стоене,
как не ша, бре, направи,
как нема да го отрова
като на мене наръча:
ако Николча не отровя,
главата ша ми отрежеш!
И аз се млого уплаших,
да не ме мене затриеш,
скоро Николча отрових,
скоро му душа излезе;
сега Николчо почина,
почина и се помина;
аз му лицето позакрих,
със тънко платно леняно,
и му свещица запалих,
и със тамян си запуших;
ша викна да си заплача,
и викнах да си оплаквам,
както са смъртник оплаква,
кумшии да не угадят,
че сме го, бре, отровили,
че ни живота довършват,
язък е, либе, за нази!
Тежка й кръвнина паднала
на наща къща, Стоене,
че ка ша да се опазим,
като Николчо отровихве,
кумшии да н\' на издирят?
Де зачу Стоян таз дума,
млого му мъчно станало
и той си жално заплака,
и над Николчо отиде;
тогас са изясно провикна:
- Братче ле, братче-близначе,
ти мойо братче Николчо,
я лежи, братче, да лежим,
ний двама да се заведем,
когат са сами сбъркахме
и се, братче, латисахме
за бащина стока голяма,
за пусти сиви соколи,
и още тежко имане,
и си живота свършихме.
Че извади остро ножченце,
посочи да се заколи,
във сърце да са удари;
Николчо тропом подскочи,
че му ръцете улови,
не даде да са заколи.
Всичко Борянка извърши,
щото бе жена хитричка,
хитричка, хем и разумна,
че тя си братя заварди
да не са двама затрият.
--------------------------------------------------------------------------------
 Зашювци, Еленско

ДЕТСКИ ИГРИ*

Яребица порпатица,
до мазара, до катара,
чингиии, мингини,
оптил, дуптим, дупка.

--------------------------------------------------------------------------------
неуточнено

* Тие игри се кладоха съде за любопитство и защо в них се крийет имина странни. Во Белица, недалеку од Струга, децата пеят со голема бързина и повторвейе песна, во коя съде можехме да различиме едно слово: Богорасум (Борисом?).